В петък дойдоха резултатите от теста. Най-горе на листа на Сам имаше число, написано в червено и оградено с кръг.
Сам гледа числото дълго. Беше малко. И някак си, застанало там с червено мастило, сякаш казваше нещо по-голямо от математиката. Сякаш казваше: толкова си умен. Това си ти. През целия уикенд числото го следваше като малко сиво облаче.
В събота не построи нищо. В неделя не рисува.
Но в неделя вечер баба му го помоли да ѝ помогне да поправят старата градинска порта, онази, която висеше накриво от години. Никой не беше успял.
Сам коленичи в мократа трева, завъртя пантата насам-натам, помисли, опита пак — и портата се затвори с тихо, съвършено щракване.
Баба му не запляска. Само го погледна и каза тихо: „В теб има много повече, отколкото някой досега е измерил.“ Сам се замисли за числото в червено.
То му беше казало едно малко нещо за една сива сутрин. Не знаеше за портата. Не знаеше за историите в главата му, нито за начина, по който можеше да разсмива малката си сестра, нито за всички неща, които още дори не беше опитал.
Едно число може да ти каже как е минал един тест. Никога не може да ти каже кой си.
Едно чудене, което да опиташ: помисли за едно нещо, което можеш да правиш, а никой тест в училище никога не е питал за него. И то се брои.
(от гл. 1, „Раната и чудото“ — числото, написано в червено)