Към края на Thrones of the Invisible (Тронове на невидимото) се опитвам да опиша света, който наистина искам, и откривам, че той не може да бъде изграден единствено от идеали. Пиша там, че вътрешният напредък — израстването в мъдрост, търпение, кураж, способността да обичаме — може да се разгърне само върху определен вид почва. Наричам тази почва външно равновесие и назовавам елементите ѝ ясно: достатъчно храна, подслон, грижа, почивка, образование, достойнство и участие. Без тях, твърдя, приказките за разцвет се превръщат в „жестока шега, разказана на преуморените“. Именно затова книгата се връща, отново и отново, към една недовършена идея от 1944 г.: Втория билл за правата на Франклин Рузвелт и тихата му настойчивост, че свободата трябва да включва правото на приличен дом. Човек, който живее в ежедневен страх от изгонване, писах, не е истински свободен само защото някакъв правен документ използва думата свобода.
Онзи навит на руло чертеж ме занимава този месец, защото у нас, в първата година след влизането в еврозоната, новините са, седмица след седмица, история за жилищата. И поразителното не е, че цените растат. То е как се отразява това — рамката, към която посяга почти всяка редакция, всяка банка и всяка парламентарна комисия, и единствената дума, която почти никой от тях няма да употреби.
